"Аркадий Стругацки, Борис Стругацки. Малчугана (болг.) " - читать интересную книгу

- Да - с предишния тон каза той. - Много прилича на Земята, но не е
тя. В същност тук се крие цялата ни беда при планетите от земен тип. Човек
през цялото време се чувствува излъган. И ограбен. Но и с това може да се
свикне, ти, Мая, какво мислиш?
Мая не отговори. Днес беше съвсем тъжна. Или, напротив - сърдеше се.
Но при нея подобно състояние не беше рядкост, то й допадаше.
Леко, сякаш млясна, отзад се отвори мембраната на люка и върху пясъка
скочи Комов. Бързо, в движение затваряйки ципа на кожуха си, той дойде при
нас и енергично попита
- Готови ли сте?
- Готови сме - отвърна Вандерхузе. - Къде ще ходим днес, Генадий? Пак
ли на езерото?
- Да - проговори Комов, като си оправяше ципа под брадата. - Мая,
доколкото разбрах, днес вие имате квадрат шестдесет и четири. Моите
координати са: западният бряг на езерото, кота седем, кота дванадесет.
Програмата ще уточним по пътя. Попов, моля изпратете радиограмите, оставих
ги в кабинета. Връзка с мен - чрез глайдера. Завръщане в осемнадесет нула
нула местно време. В случай на закъснение ще предупредим.
- Разбрано - казах без ентусиазъм: не ми хареса това напомняне за
възможно закъснение.
Мая отиде мълчалива при глайдера. Комов най-после се справи с ципа,
прекара ръка по гърдите си и също тръгна към глайдера. Вандерхузе ме хвана
за рамото.
- По-малко гледай всички тези пейзажи - посъветва ме той. - По
възможност стой вътре и си чети, Пази си далака.
После, без да бърза, влезе в глайдера, седна в пилотското кресло и ми
махна с ръка. Накрая и Мая си позволи да се усмихне и също ми махна с ръка.
Комов, без да ме погледне, кимна, стъкленият капак се затвори и аз
престанах да ги виждам. Глайдерът безшумно тръгна, стремително се плъзна
напред и нагоре, бързо се превърна в черна точка и изчезна, като че ли
изобщо не е съществувал. Останах сам.
Известно време стоях, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на кожуха, и
гледах как се трудят моите момчета. През нощта те бяха поработили здравата,
бяха се изтощили, поизгладнели и сега, разтворили енерго-приемниците на
максимум, лакомо гълтаха бледия бульон, с който ги гощаваше хилавото лилаво
слънце. И нищо друго не ги интересуваше. И нищо друго не им беше нужно,
дори аз не им трябвах - във всеки случай поне дотогава, докато не свършеше
тяхната програма. Е, наистина, тромавият дебел Том запалваше предния си
рубинен сигнал всеки път, когато попадах в полезрението на неговите
окуляри, и при желание това можеше да се приеме за приветствие, нещо като
разсеяно-вежлив поклон, но аз си знаех, че сигналът означава: лПри мен и
при останалите всичко е наред. Изпълняваме задачата. Има ли нови указания?╗
Нови указания нямах. Имах много самота и много, твърде много мъртва тишина.
Това не беше глухата тишина на акустическа лаборатория, от която
заглъхват ушите, нито чудната тишина на земната вечер в лоното на
природата, освежителна, ласкаво галеща мозъка, която умиротворява и те
приобщава към всичко прекрасно в света. Тази беше особена - пронизваща,
прозрачна като вакуум, опъваща нервите - тишина на огромен, съвършено
пустинен свят.
Огледах се с безпокойство. Може би изобщо не трябваше така да говоря